Едно момче се сражава с пръчка срещу всички малки слънца, поникнали на една ярка поляна. Очевидно носи вътрешен дискомфорт, който жълтото раздразнява.
  Отговорът на слънцата, дошъл по молекулите тъжно зелено ухание: Ще изтърпим, а които останем, ще излетим. Трябва ни съвсем малко време, за да станем на пухкави бели криле. Ще се махнем от този негостоприемен свят, към лазурно синия. Догодина ще се върнем, за да греем за вас с нова и неунищожима сила.   Странно нещо е момчешкия гняв. Срещу цветя. Нечовешко...   А няма и как да стане повод за полет.   На кого ли е по-лесно: на жълтурчета, които биват избивани от ръка с пръчка, или на сърдитата полудетска душа...