Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: trakietsadobri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 815060
Постинги: 584
Коментари: 710
Гласове: 4141
Постинг
21.08.2017 13:31 - Искри от български писатели – цитати, втора част
Автор: trakietsadobri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 690 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 09.12.2020 00:32

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Читателю,
...
Сега когато цялата земя е на кръстопът, искаме да и предадем своя опит.

Усмихвайте се! Преваратностите ще отмината, а усмивките на Хитър Петър и Настрадин Ходжа ще останат...
Световната икономика се стреми да ликвидира хроничното недояждане (Не вярвайте – пропагандааааа).

Сетовният хумор трява да ликвидира хроничното недосмиване. (А дано!)
...
Наш издател е Домът на хумора и сатирата в град Габрово.
...
До нови срещи
----- Из “АПРОПО”, алманах за хумор и сатира на народите, от Тодор Динов

-------------------------

„На Аарон помогна дядо Горазд
...
- Не искам да пея – упорито отговори детето и дръпна глава изпод ласкавата ръка. – Искам да стана войн.
- Преди много години два братски народа се съюзили, да се бият срещу силни врагове, що искали да ограбят земите им. Наредили се войниците на единия народ срещу неприятеля и зачакали братята си от другия народ. Ала те не идвали. Тогава изпратили вестител да ги накара да бързат ... И видели строените войници, че към тях идва човек, който куца и опипва пътя си с тоята. Разбрали те , че това е помощта и рекли: „Горко нам, защото братята ни са изпратили само един войн, пък той е куц и сляп”. И се хвърлили срещу врага, ала нямали надежда в сърцата си, че той бил многоброен, храбър и жесток. А куция слепец запял – той бил певец, - запял такава песен, че в сърцата на братята пламнала любов към свободата и омраза към врага и те победили. Вдъхновеният певец и мъдрецът струват колкото хиляда войни.”
----- Из романа „Сказание за времето на Самуила” от Антон Дончев

„Водата е жива. Не само е жива, тя живее във всичко живо. Тя е твоята кръв, тя е сокът на липата. Тя е Струма и Дунав. Тя е дъждът в небесата и в морето над небесата. Но тя е и в камъните, и в пясъка. Ти си мислиш, че е приказка, когато бабите говорят за великан, който стискал камъка и от него протекла вода. На водите Бог е дал силата и дълга да свързва всичко живо.
... Роксана още ми каза:
- Водата помни всичко. И доброто, и лошото. Водата е като чист пергамент, на който можеш да напишеш псалом за възхвала на Бога, но можеш да напишеш и заклинание за викане на демони. Пергамента можеш да изтриеш или да изчегърташ, а водата е безсмъртна. Тя може да се превърне в лед и хилядолетия да лежи под земята или по върховете на планините, в мрак или светлина. И да помни всичко.”
----- Из „Трите живота на Кракра”, дял I-ви – от Антон Дончев

-------------------------

Цифром и словом 12 (дванадесет) яйца от дива патица щях да смачкам до коренището на една стара върба.
...Радвах се на яйцата – като да бях попаднал на съкровище. Дълго ги зяпах и когато вече отминах, знаех че утре пак ще съм тук. Така и сторих. Очаквах да видя мътачката. Пет пъти се връщах през този ден, нея все я нямаше.
...Всичките дванадесет се излюпиха. То се знае, че преди това бях изкопал гьол в двора. И наблюдавах ето какво...В мига е вече излязло от черупката на яйцето, то се устремява към гьола, като пада непрекъснато. И почва да плува вътре.
...Откъде знае новоизлюпеното патенце къде под дръвника къде е водата? То не я търси. Не се обръща. Просто хуква към нея.
...Но и до ден днешен, щом се появят звуците на дивите патици в тъмното небе, аз чувам нещо повече, отколкото е трясъкът на един майсторски изстрел.
----- Из разказа „Звуци в тъмното небе” от Дончо Цончев

-------------------------

ГОЛЯМОТО ПЪТЕШЕСТВИЕ ОКОЛО МАЛКИЯ СВЯТ
...Трябва да се раздвижиш, момче, и след като си толкова мързелив или толкова бъзлив, ще трябва аз да те измъкна барабар с леглото. ... Обещавам ти, и той размаха заканително бастуна, че ще те бия, докато се съвземеш, оох, докато си върнеш смелостта, ауу, докато не тръгнеш с мен, аааа.
...
Първо на юг, възвести той. Попитах го каква е нашата цел и как ще стигнем дотам. Той ми отговори: „Мога да го определя по-добре с духа си, отколкото с думи, Ще трябва да потърпиш.”
...
- Много впечатляващо – заяви Бай Дан. – Ето с кого не би могъл да се мериш!
- Обичам жени, които биха могли да ме научат на нещо.
...
От билярд имахме известно понятие, знаехме от коя страна се държи щеката и с коя се удрят топките. ... Тя беше облечена в рокля до коленете, без ръкави. Усмихвахме се. И отново. Докосвахме се, случайно, бегло. Смеехме се на масовите карамболи и топките, които се приземяваха на пода. Тя носеше сандали, които ми припомняха филмите за римско време, с връзки, кръстосани над ходилото, кокалчето, глезена, нагоре по прасеца. Говорехме си. В един момент ме погледна закачливо в очите и каза: Ама че си философ! ... Говорехме. Говорехме.

ПОСЛЕДНИ ЗАРОВЕ
...Чифтът не ти прави играта, Елине, а ти я взема. Елин знае това и кима.
----- За романа “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” – от Илия Троянов

-------------------------

ПИСМА ОТ ПАРИЖ
(До бай Петра Топузов)
Знам, знам, че вече си много сърдит, загдето тъй много се забавих, но какво да сторя. Париж е туй, не е играчка! Човек ума си забравя тук, камо ли приятелите и познатите си.
...
Ама трябва да поскита човек по чужбина, та да оцени нашето. Трябва да си в Париж да ти се дояде тарана (мисля, че става дума за гозба близка до цеденото киселото мляко), че тогава да разбереш дълбокия смисъл на стихотворението: „Отечество любезно, как хубаво си ти!” ... Иначе е вятър!

II
Славний бай Петре,
То да е само това, което не ми харесва у французите, ядва се, но колко, колко още неща! Та какво ли имат за харесване? Да почнем от треновете им. Свирил-несвирил, тръгва. Изнижи се пред очите ти, а ти стискаш билета си в ръка и го гледаш като теле железница, както казваме по нас. И търчат като бесни. А театрите, кинематографите – и те също. Бил не бил звънецът, и почват. ... Уредено си е нас и това си е, не прилича на тукашните бъркотии. И кой ще го нареди бе, бай Петре? Ама че прости хорица, толкова им стига умът! Нали ги гледам, просто да ги съжали човек. Всякой си гледа работата и не се интересува за другите.
...
Абе французите, остави ги, побъркани хора, взели, че изменили плана на едно осеметажно здание само за да запазят едно дърво, едно старо криво дърво, под сянката на което обичал да си почива Виктор Хюго.
----- Из Чудомир, трети том. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Част първа.

Монологът на последният
Аз съм последен – да! От милионите мои събратя, които загръщаха някога тази пустош пред очите ви – аз съм последният. Брадвата ме пощади защото съм крив. Ветровете ме подминават защото съм уродлив. Така успях да надживея всички, за да свидетелствам, че тук, по тия съсипища и голи ридове, имаше някога гора ...
Когато бях малко борче, не я виждах, не знаех колко голяма е тя. Виждах край себе си дънери, корени и стебла. Синьо ли е, сиво ли е небето, аз само гадаех. Небе за мене бяха по високите клони и стебла, които прецеждаха едва-едвам светлината и дъжда.
Вятърът? Вятърът съвсем не усещах. Слушах го само, като се разбиваше о старите дървета, как фучеше и свистеше, без нищо да им стори.
...
Колко мъки ми причини тая кривина! Очите ми сълзяха и ден и нощ. Не знаех, че тъкмо тя някога ще ме спаси ... Ако е спасение да останеш едничък и – сам!
Едничък и сам! ... Да знаех какво значи това, щях д се радвам, много да се радвам на моите братя, братовчеди и съседи. Между тях имаше и една белокора ела, която ме докосваше с клони, сякаш искаше да се хванем, но аз и се сърдех, защото беше по-стройна и по-красива. Накъдето и да се обърнех, виждах все кафяви борови стъбла и между тях една бреза. ... Колко сме въздишали и мечтали за такива червени листа! И за гнезда, защото в нея птиците предпочитаха да си правят гнезда. ... Със звуци беше пълна гората.
...
Време на безгрижие – такова беше времето на моята младост, но то свърши най внезапно! ... Видях само как към небето се въздигат бели облаци дим, замириса ми на препържено и горските птици изхвръкнаха с писукане, сърните удариха на бяг, катериците се изпокриха в хралупите. ... И тогава видях мишки да бъдат редом със змии, лисици със зайци, сърни и вълци – внезапно укротени, победени, ужасени ...
До моя дънер паднаха две птици с преплетени криле. Тя бяха тъй безпомощни и жалки, че дори небето се смили, задуха насрещен вятър, зароси и това ни спаси ... Сега се подсмивам на тая дума. Та това всъщност не беше никакво спасение!
Скоро след туй дойде един брадвар, огледа се, плю си на ръцете и започна да поваля високите и стройни мои братя, братовчеди и съседи. На мене окачи торбата си и затова навярно ме пощади.
...
После ... Човекът пак дойде – веднъж да завлече гредите, а сетне да оре. Мене остави за да има къде да закача торбата си. Дойдоха и други, ораха, сяха пак ораха и пак сяха, но не успяха да вършеят. Склоновете бяха стръмни, дъждовете – буйни. Отвлякоха рохката пръст, защото нямаше ги вече корените да я задържат, и листата, да я покриват и пазят.
И тогава настъпи страшна самота ... От хоризонт до хоризонт – нито едно дърво. После – за вятъра. Нямаше ни кой да го препъне, ни кой да го спре. И като нямаше какво да бие, биеше земята, ако могат да се нарекат земя поозъбените скалисти редове, изсушаваше я и я правеше по суха от белите кости на загиналите птици. Дъждове разбира се, валяха както и преди, но това не бяха укротените, напоителни дъждове, които сълзяха през дебелото зелено сито на безбройните иглици, а истински водни камшици, които шибаха пребъхтената земя, изливаха се на мътни вади, потоци и порои заливаха всичко.
Гдето беше гора, стана пустиня. Трънка няма, за да скрие мишка от очите на орела, затова и мишки няма. И птици няма – затова е глухо и мълчаливо. Само след дъжд се чува клокот на мътни води, грохот на порои и ефимерни реки, но тоя грохот бързо отшумява, за да остане пустинята още по-мъртва и пуста, още по-глуха.
И слънцето е безжалостно към тая земя – пече и пали. Чак вятърът – злият и студеният, се ужаси, омръзна му да стърже сухите ребра на тая проклета земя и бог знае от къде ми донесе цяла шепа зърна от боров прашец.
...
Моите шишарки бяха много. В тях зрееха стотици, хиляди крилати семена. Клоните им се наведоха, но не се прекършиха, стеблото ми дотежа, но не се преви, защото аз носех в себе си, в сивите люспести пазви на шишарките, една гора ...
...
Рано през пролетта сухият, топлият вятър разтвори люспите на шишарките и оттам покапаха на снега семена безброй. Зачаках да покълнат, но снегът бързо се стопи и ги завлече. Останаха тук и там някои, помъчиха се да забият корени, но опряха в кораво, в скала. Изсъхнаха и те, загинаха – до едно. Нямаше земя!
...
Сега съм вече стар и безплоден! ... И прашец няма. Не носи вятъра. И откъде, когато слънцето изгрява на камък и залязва на скала.
...
----- Из сборника разкази „Шумки от габър” на Николай Хайтов

Музика:
Щурците - Среща (1980)
    https://www.youtube.com/watch?v=z47DlT-c-7Y
Щурците - XX век (1980)
    https://www.youtube.com/watch?v=dfJDT6Z0TFI
Валди Тотев – Навечерие
    https://www.youtube.com/watch?v=jnPv3Xx4gTk
Диана Експрес - Утре (1983)
    https://www.youtube.com/watch?v=Je9MPR6_WJs
Васил Найденов - Там (След края на света) (1999)
    https://www.youtube.com/watch?v=Pi0IXgcD2yI



Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031