... не зная за какво все още Бог
държи ми възелчето на кесийката с грижливо прецедените секунди –
отдавна съм изпуснал и последните си влакове към теб,
макар и късно, все пак се добрах до простичката истина –
посоките в жироскопичните компаси на света пред всекиго са 5,
последната отвежда към небето – това е толкоз просто и логично! –
в космическите бури ще бъдем пак със теб, любима моя, защото се обичахме,
а толкова народи от паметта и SIM-картата на този свят изчезнаха,
преди да вдигнат своя асансьор в световния търговски център – Вавилон,
илюзията, че съм още жив, ме е разхвърляла на възрасти –
от бебешките мои пелени – до старческите памперси и тремори,
вървя към теб – мазилката си я санирам всеки ден, ела – и изкрещи? –
или ми напиши върху фасадата на кулата, преди да се е срутила, „Обичам те!”,
защото всичките 40 000 езика на планетата – включително и мъртвите,
едва ли ще ми стигнат, за да те измълча по пътя към небето...
15 октомврий 2017 г.
гр. Варна, 11, 20 ч.